+359 2 465 0565;   +359 890 343 459

[email protected]

Вход в b2b

Преди около 15 години имах период, в който често пътувах служебно до Казахстан – бивша съветска република. Беше едно прекрасно за мен време, когато в ролята на Алиса се запознах с тези далечни и невероятни по размери и красота земи и техните гостоприемни стопани – букет от различни народности - от казахи до узбеки, немци и руснаци, различни раси, изповядващи различни религии, които ме впечатлиха със своята толерантност и готовност да научат и допуснат още една различна култура в сърцето си.

Направи ми впечатление, че, според мен, благодарение на леката си икономическа изостаналост по онова време отношенията между хората се бяха запазили естествени и автентични и ми спомниха моите щастливи детски години по време на комунистическа България, когато осъмвахме с неканени гости и празен хладилник, но пък с пълни с блаженство сърца.

Животът в Алмати

Още при първото ми пътуване до Алмати (б.а. бившата столица на Казахстан) се запознах с геолога Абдраш – около 60 годишен, много забавен и изключително ерудиран казахстанец - мой придружител за известно време и техническото лице по дейността, за чиято цел се намирах там. Почти веднага се сприятелих и със съпругата му - младата татарката Альфия. Абдраш беше нейният първи и единствен мъж и тя го обожаваше, и следваше с пълното съзнание, че така е редно и така трябва. Той бе за нея всичко – учител, баща, съпруг, авторитет, затова му се подчиняваше безпрекословно и се грижеше за него като за малко дете. Наричаше го „папа“, дори още преди да им се родят деца.

Запознанството ни бе по служебен повод, но веднага усетихме близостта по между си и се харесахме взаимно. Поканиха ме у дома си, нагостиха ме и ми подариха комплект сребърни бижута, защото така било обичайно при тях – на гостите да се подаряват подаръци. Отдавна бях отвикнала непознати хора да ме приемат по този сърдечен начин – без задръжки, без предубеждения. Някак ме приобщиха в техния спокоен свят, а аз им отвърнах със същата любов и откровеност.

В Алмати обикновено отсядах в хотел Казахстан – 25 етажна тоталитарна архитектура с уникална панорамна гледка от по-високите етажи към града или към стръмните и високи склонове на Чимбулак – местната  „Витоша“. 

Стаите не бяха особено луксозно обзаведени, но пък перфектно чисти и поддържани. Щом излезех и хлопнех вратата, изневиделица изникваше „дежурная“ и се завтичаше да чисти и сменя чаршафи. Е, в лобито на хотела не знаеха какво е късо кафе еспресо и въпреки нескончаемите ми обяснения на чист руски език (б.а. един от официалните езици), така и не ми сервираха нещо повече от чаша за чай с четири пръста кафява горчива течност.

Друго предимство на хотела беше, че се намираше в пешеходна близост от къщата на Абдраш и Альфия, където аз бях чест гостенин. В началото изпитвах известен страх да ходя сама до там пеша, тъй като последната отсечка от пътя, лъкатушеше между набързо сглобени бараки и съборетини, от чиито паянтови прозорчета и врати изникваха чифт очички и любопитно ме наблюдаваха или директно ме питаха кого търся. Трябваше също да внимавам и да не попадна в течащите от всички страни вадички отпадна вода.

Заради това дребно неудобство реших, че е наложително да се науча да хващам такси. Казвам „да се науча“, защото за цялото време, което прекарах в Алмати, нито веднъж не срещнах автомобил, обозначен като такси със съответните му надписи, знаци, таксиметъри и лампи, така както е в Европа. Ето как ставаше това: заставаш на оживена улица и започваш да махаш активно срещу профучаващия поток автомобили. Ако на някой от тях му хрумнеше да изкара допълнително пари, докато си кара нанякъде, просто спираше и преговорите започваха. Тук имаше една лека тънкост. Усетеха ли, че съм чужденка, тарифата скачаше в движение двойно и тройно. Като млада жена, идваща от Балканите, бързо се адаптирах към местните обичаи и много скоро уверено спирах „такси“, отварях вратата и без много обяснения изстрелвах с най-прекрасното си произношение „Полтара“ (б.а. 1500 тенге) и идеално заучения адрес. После вече вътре в колата, обикновено под съпровода на задължителната казахска естрадна музика, лееща се обилно от местните радиа, гледах да не разговарям много с шофьора, за да не допусна някоя грешка в богатия на падежи руски език. Ето това беше най-трудната част, тъй като неподправеното казахско любопитство ме обсипваше с всевъзможни въпроси, на които трудно можеше да се отговаря кратко, така че номерът ми не винаги минаваше. Случваше се да бъда разконспирирана и шофьорът да увеличи тарифата, ей така, докато си кара, което ме принуждаваше да приключа пътуването с някои нецензурни типично български изрази.

Преодолявайки „уличката на ужасите“, в самия ѝ край се мъдреше къщата на моите приятели, оградена с плътна висока ограда. Зад металната ѝ порта се откриваше малко разхвърляно дворче и скоро ремонтирана не особено голяма къща. Вътре в нея всичко беше просто и обикновено, с твърде малко мебели, но уютно. Спалня може и да нямаха, спяха на матрак проснат направо на пода, но затова пък разполагаха с традиционната казахска баня – пристройка до къщата, състояща се от две помещения – едно сухо, в което се събличахме, водещо до второто – мокро помещение, предварително напарено с гореща вода в огромен казан. Там, просната на дървена скара, Альфия първо хубавичко ме напляскваше с дебел наръч зелени листа, на които казваше просто трева.

След това собственоръчно ме насапунисваше от главата до петите и най-накрая ме изплакваше с топла вода. Тази неподправена грижа не само отнемаше от мен всички тревоги, но и ме караше да се почувствам като малко дете, полюляно в прегръдките на майка си, въпреки че Альфия беше повече от десетилетие по-млада от мен. След цялата процедура по къпане, която се извършваше при всички положения много бавно и без всякакъв стрес, отсядахме за час в сухото затоплено помещение и, пийвайки си чай, дълго и напоително си говорехме по женски - интимно, ненатрапчиво и се заливахме от смях. Тя ми разказваше  за местните обичаи и ме разпитваше за моя свят в България, като попиваше жадно всяка моя дума с големите си леко дръпнати черни очи.

Следва продължение….

Автор: Мария Петрова