В Тайланд луксът има различни лица и понякога е много тих – толкова тих, че трябва да млъкнеш и да се заслушаш. Не си го представяйте само като йога ритрийт в лъскав 5-звезден хотел, дзен медитация в уелнес център или четене на мантри в будистки храм, какъвто светът го видя в сериала „Белият лотос 3“. Понякога луксът по време на ваканция се крие в тишината, изтъкана от природни звуци. Или в непосредствената среща очи в очи с животно, намерило спасение от човешката жестокост. Така потапянето в дивото придобива друг смисъл: като време за вглъбяване и пречистване от дигиталния шум. Като забравената радост просто да бъдеш.
Природният парк Khao Sok пази ехото на древността
Слоновете са важна част от тайландската култура и традиционен символ на кралската мощ. Те са и ключов елемент от будисткото изкуство, вид духовен учител за хора с разнообразен произход и опит. Експресивни и чувствителни, тези огромни животни принадлежат изцяло на дивата природа, макар че човекът ги е експлоатирал в продължение на векове.
В наши дни броят на слоновете в Тайланд е намалял чувствително – останали са едва 3000 екземпляра в сравнение със стоте хиляди отпреди век. Затова в много убежища и приюти за слонове в Тайланд се фокусират върху етичното им отглеждане, както и върху специални проекти за новородени. В някои консервационни лагери дори си сътрудничат с тайландски университета по програми за изкуствено осеменяване, с надежда да увеличат популацията на слоновете. Така се ражда преди години първото “слонче в епруветка”. То е заченато „ин витро“, а лично кралят на Тайланд му дава името Prathomsompop.
Слоновете са огледало на човешките социални модели в най-голяма степен от всички животни. Затова в спасителните лагери приемат за помощници доброволци и гости, които искат да изпитат поне веднъж в живота си специалната и дори сакрална връзка между човека и слона.
Посетителите в съвременните етични ферми за слонове като тази в Elephant Hills се обучават как да третират животните с внимание и грижа, да наблюдават поведението им, да преценяват характера и настроенията им, да се разхождат до тях (вместо да ги яздят) и да приготвят храната им. Внимание е нужно, защото слоновете могат да бъдат своенравни и раздразнителни. Слониците обаче са по-търпеливи от самците, затова туристите биват насърчавани да общуват именно с тях. Със своите меки очи и изразителни лица, най-големите животни на Земята умеят да показват пълната палитра от емоции, присъща и на човека: радост, гняв, състрадание, скръб. В това се уверихме и сами.
В Elephant Hills всяка слоница си има „досие“. Доайенката тук е на 91 и вече е останала без зъби, затова ни дават указания да й подаваме меки плодове като банани и ананаси, но не и твърди клонки и листа. Друга наша любимка става сляпата Kaamoon, загубила зрението си заради жестокостта на своя бивш стопанин. Тя обича да общува, но, ориентирайки се само по слух, понякога размахва хобот твърде хаотично и може да те докосне неочаквано. Именно с нея обаче е най-лесно да се свържеш емоционално благодарение на емпатията, която внушава.
Оказва се, че слоновете, макар и привидно несъкрушими, са с гръбнак, който не понася седла, паланкини или хора върху тях. Затова вече избягват да яздят тези традиционни бойци от миналото дори при тържествените кралски ритуаи. В Elephant Hills рейнджърката Яя ни разказва и други любопитни подробности за слонската анатомия: в главата на гигантите, точно зад челото, има въздушни мехурчета, които олекотяват тежкия им череп, а хоботите им се управляват от над 1000 мускула. Дневно гигантите изяждат около 10% от теглото си (между 300 и 500 кг.) и изпиват около 200 литра вода.
Продължителността на живота им е между 70 и 100 години и по това приличат на нас, хората. Ако слоницата носи женски плод, бременността ѝ трае 19 месеца, ако е мъжки – 22.
Слоновете поемат вкусотиите с леко засмукване – като работеща прахосмукачка. Махутите ни предупреждават да не пъхаме плодове и клонки директно в хоботите им, за да ги предпазим от евентуално задавяне. Превъзбудени от угощението, гигантите нетърпеливо протягат хоботи във всички посоки и дори понякога опитват да грабнат от ръцете ни кошниците ни с храна.
И още един любопитен храносмилателен детайл – от изпражненията на слоновете, състоящи се от трева, тоест чиста целулоза, се произвежда специална хартия. Тя се пречиства, ароматизира и използва за направата на картички, тефтерчета и разделители за книги, чудесни като сувенири.
Природната магия, в която сме потопени в Elephant Hills, продължава с разходка по вода. Докато се плъзгаме бавно с канута из меандрите на река Сок, срещаме местни рибари; цели семейства, които ни показват събраните от тях миди за вечеря; компании от младежи, разхлаждащи се в плитките води. „Сок“ означава „мъртъв“, защото преди векове почти огромна част от тукашното население е загинало при епидемия от едра шарка. Въпреки мрачното си име, този район е изпълнен с първична жизненост.
На следващия ден се отправяме към първия в Тайланд „плаващ глемпинг“ върху сътвореното от човека дълбоко езеро Чео Лан (Cheow Lan). Този луксозен къмпинг на вода е също част от Elephant Hills. Изглежда като пачуърк от дървени платформи с тенти върху тях насред тюркоаза на язовира, който също има интересна история. Построен е между 1982 и 1987 г. по инициатива на тайландското правителство. Изкопани са и заляти 160 квадратни километра джунгла, за да се създаде изкуствен водоем с причудливи варовикови скали, който много напомня днес на залива Халонг във Виетнам.
Тайландците твърдят, че националният парк Khao Sok е най-старата вечнозелена тропическа гора в света. Езерото Cheow Larn се намира на северния му край. По време на изграждането на язовира са преселени хиляди хора и са спасени от удавяне над 100 редки видове животни: бозайници, птици, змии. Много от тях са пуснати в други части на резервата.
Прекосяваме езерото с традиционна „дългоопашата“ (long-tail) дървена лодка, снабдена с мощен двигател. Акостираме на кея пред понтонния ресторант, където обядът ни чака. В заведенията от двете страни на плаващия глемпинг предлагат обилен бюфет с три хранения дневно. Леката тайландска бира и коктейлите си плащаме допълнително в края на престоя. Вода за пиене има навсякъде в изобилие – наливаме си я от големите диспенсери в термошишета, които сме получили „назаем“ още с пристигането в Elephant Hills. Постоянно ни подсещат да пием вода, за да се поддържаме хидратирани.
Палатките, в които се настаняваме малко по-късно, изглеждат като просторни стаи с брезентови стени и с всички екстри. В такива тенти сме изкарали предната нощ насред джунглата, но всяка палатка сега е на отделен понтон и носи името на типично за региона животно. Моята е кръстена „Great Hornbill“ на рогата птица с рогов израстък като „каска“ и голям жълт клюн, заради който прилича на тукан.
Ходим по пътеки, сглобени от дървени скари, палатките се полюшват нежно и усещането е като на яхта. Слънцето припича здраво, вътре се разхлаждаме с мощни вентилатори (два на брой). Всяка веранда е снабдена с удобни кресла, от които можеш да скочиш директно в езерото, за да се освежиш и поплуваш. Водата е повече от прекрасна – чиста и топла, само едно е нужно: да си в нея със спасителна жилетка. Езерото е дълбоко над 20 метра и носенето на жилетки е задължително. Правилото се отнася за всички водни активности – плуване, каякинг, каране на падълборд. Някои от нас се качват тук за сефте на падълборд – удобно е за първи уроци, защото водната повърхност е гладка като огледало, а не е лесно да гребеш прав и да пазиш равновесие върху клатушкаща се върху водата дъска.
Вечер температурите падат леко и става още по-приятно. Иска ти се просто да дишаш дълбоко под зведния купол и да съзерцаваш притихнал силуета на планината отсреща. Светът се свежда до шепота на дивата природа – така близо е тя, че се чувстваш част от дъха ѝ.
Късно през нощта се разхлажда още повече и вече дори имаш нужда от по-сериозна завивка в съня си. Въздухът, който прониква през мрежестите „прозорци“ призори се оглася от спорадичните викове на гибоните, напомнящи воя на линейка. Въпреки това спя като бебе.
Малка, но важна подробност е, че ако в плаващия кемп можеш да оставиш палатката си незатворена, то в лагера насред джунглата не бива да забравяш да „заципиш“ тентата си, за да не дойдат неканени гости (маймуни, змии, варани). В дъждовната гора обувките се обръщат и изтръскват, преди да се обуят, но пък няма по-красива приспивна песен от тази на птиците там.
Утрините в езерото Чео Лан се раждат в мъгла, която се разплита като прежда между варовиковите великани наоколо. С напредването на деня лодките, каяците и падълбордовете се плъзгат като призраци по повърхността.
Чео Лан напоява посевите на околните села, но също така е дом на гибони, лангури, макаци, видри, орли. По езерото има и други понтонни ризорти – те са пристан за туристите, които искат да избягат за три-четири дни от жуженето на мегаполиса или плажа. Комфортна палатка, хайкинг до пещера с прилепи и сталактити, разходка с каяк до необитаем остров, хранене на закръглени шарани плюс лежерната нега да поседнеш с питие в ръка срещу пейзажа, за да си помълчите с природата… Какво повече да иска човек?!
През следващите дни се връщаме към някои вечни тайландски “клишета” като безкрайната синева на Андаманско море, острова на Джеймс Бонд в залива Phang Nga близо до Пукет и Симиланския архипелаг с белите му пясъчни плажове и чудни условия за шнорхелинг. Островът на Бонд се прочува през 70-те години на миналия век заради Роджър Мур като Агент 007, който преследва там гангстера Франциско Скараманга. Това е едно от най-сниманите места в света. В района е и колоритното мюсюлманско селце Kohpanyee, залепено към висока отвесна скала и построено изцяло върху платформи в морето. Жителите му обаче си имат всичко: училище, детски площадки и спортни игрища, пазари, магазини и ресторанти, дори джамия.
Симиланските острови са 9 на брой – оттам идва и името им (Similan е “девет” на местния диалект). Три от тях са забранени за туристи с цел защита, единият е частен остров на тайландското кралско семейство, другите са достъпни, но ограничено.
„Вземете само спомени, оставете само стъпки“ – така тайландските власти ни напомнят да не прибираме за вкъщи корали от плажовете им и да не хвърляме боклуци. Коралите може да са мъртви, но след 200 години ще станат на пясък – това е логиката, с която природата се съхранява за поколения напред.
Всяко от 9-те необитаеми островчета (на час с лодка от Пукет) е част от природния национален парк Mu Ko Similan. Тук плуваме редом с диви костенурки, като внимаваме да не пипаме, защото зъбите им са като клещи. След шнорхелинга при кораловия риф някои от нас се изтягат на пясъка като пудра захар, а други се катерят до емблематичната скала над плажа, стърчаща на един само ръб. Поредното чудо на природата и на Тайланд.
Тайланд, такъв какъвто го мечтаете – създаден специално за вас. Споделете ни копнежа си на sofia@luxutour.com и ще го превърнем в пътуване.
В сътрудничество с Мира Баджева и списание VOYAGE